Chapter Text
– Не, господин Ридл, няма да се омъжа за вас, няма, не, няма, дори и всичките ви лели да умрат от разочарование!
Сабине въздъхна дълбоко. Толкова убедително беше изразила позицията си, така непоколебимо беше отказала.
А сега стоеше пред огледалото в "новата си къща", облечена в булчинска рокля, и чакаше сватбата ѝ да започне.
Просто не можеше да бъде истина.
– Сабине! – лелята на Мартин почука на вратата и хвърли поглед вътре, усмихвайки се широко и умилено при вида на булката. – Готова ли си? След един час започваме!
– Да, знам – Сабине даде всичко от себе си да се усмихне любезно, без да се озъбва така, както ѝ се искаше. – Почти съм готова.
– Да дойда ли да ти помогна? Имаш ли нужда от помощ за нещо?
Сабине преброи до три, преди да отговори.
– Не, не, върви при Мартин. Аз съм добре. След малко ще дойдат да ми помогнат за косата.
– Добре. Оставям те – лелята на Ридл излезе, буквално сияейки от щастие. Сабине поклати глава, но разбираше защо Ридл не можеше да каже истината на тази жена. Тя наистина се радваше безкрайно много на тъпата, проклета Ридл Сватба...
Когато преди два дни Ридл дойде в кабинета ѝ и ѝ каза с нервно запъване, че леля му е организирала сватбата им, Сабине не можа да повярва. Не, това със сигурност беше глупава шега, и то много глупава, без изобщо да бъде смешна.
Искаше ѝ се!
Не, пралеля Мария действително беше организирала голямата Ридл сватба, за която беше мечтала толкова години! Явно вече е имала приготвени и планирани доста неща, защото не ѝ беше отнело никак дълго. Още преди Ридл и Сабине да ѝ кажат, че всъщност не са сгодени, тя вече ги водеше към олтара. Мамка му и лелите! Лелята на отвлечения Макс се беше оказала убийцата в случая, заради който започна цялата тази глупост, и Кайзер наистина би предпочела да се разправя с леля убиец, отколкото с леля организатор на сватби. Няма що! Сега трябваше да се прави, че се жени за Мартин Ридл, и то пред цял куп гости!
Вярно, не чак толкова много, колкото би могло, успокои се тя. В крайна сметка Мария вече не беше първа младост и доста от хората, които беше познавала, или бяха починали, или не можеха да дойдат, а не беше като Ридл да има стотици приятели или пък роднини, за щастие. Сабине излъга, че тя също няма роднини, въпреки че можеше да покани сестра си и семейството ѝ, но нямаше смисъл да въвлича и тях в тази шарада. Достатъчно беше, че с ироничните си глупости за сватба с "Мартин" сякаш сама си навлече всичко това! Защо ѝ трябваше да разправя на Хуберт и Кристина, че ще се жени за Ридл?!
– Госпожо Кайзер?
– Да, влезте!
Аха, ето го и антуражът ѝ. Сабине въздъхна облекчено, когато колегите ѝ се появиха. Каролине Фукс и Кристина влязоха, облечени в подобни сини рокли с пухкави поли. От немай къде ги беше помолила да играят ролята на шаферки и за нейно облекчение и двете се съгласиха, без да се държат така неуважително, както направиха колегите ѝ от мъжки пол.
Тя стисна устни, като си спомни за това, но сега не му беше времето да се ядосва на онези дръвници.
– Всичко наред ли е долу? Може би и папата вече е дошъл на голямата сватба на Ридл?
Каролине и Кристина се засмяха. На Сабине ѝ се искаше да може да изглежда толкова безгрижна и весела като тях, но нали на двете не им се налагаше да се омъжат насила, а на нея...
– Не, засега всичко е наред – увери я Кристина. – Няма за какво да се притеснявате.
– Освен за това, че ще се венчая за колега, когото почти не познавам, само и само да направя удоволствие на леля му! – Кайзер оправи полата на роклята с резки движения, като едва не я скъса.
– Ами, винаги можете да ѝ кажете, че всичко това е лъжа – сви рамене Кристина и добави: – Според мен ще го преживее... Макар че никога не се знае.
– О, не започвай и ти! – намръщи се Сабине. – Не мога да изляза сега, облечена в това нещо, и да ѝ обясня, че никога не съм искала да се женя за Ридл... горката жена не е виновна за всичко това, ние си забъркахме тази каша... и най-вече той!
– Тогава го напуснете – предложи Каролине. – Кажете, че просто не го обичате достатъчно, влюбена сте в друг или нещо такова. Ужасно много булки се отказват точно минути преди сватбата.
Сабине си представи реакцията на лелята и я побиха тръпки.
– Това май ще бъде още по-лошо. Не... Трябва просто да изтърпя този цирк, с Мартин ще се оженим, а после веднага ще се разведем, и край! След като мине сватбата, леля му ще го приеме по-леко.
– Да... – каза Кристина, но не прозвуча много уверено.
Кайзер ѝ хвърли намръщен поглед.
– Мислете си каквото искате, но аз няма да остана женена за Ридл! Все още не мога да повярвам, че изобщо се стигна дотук. И тази рокля! – тя повдигна широките поли на булчинската си одежда. – Откъде изобщо я е намерила?! Толкова е обсебена от тая сватба, че дори рокля не ми позволи да си избера сама...
И най-странното беше, че нямаше нужда. Сабине всъщност мислеше, че роклята е съвсем поносима, дори по-лошо - харесваше се в нея. Запита се какво ли щеше да каже бившият ѝ съпруг, ако можеше да я види сега... А после осъзна, че не ѝ пука. Интересно какво ли щеше да каже Мартин Ридл, нейният - пфу - бъдещ съпруг, когато я видеше? Всъщност какво значение имаше?
С въздишка тя се пресегна за червилото, а Кристина започна да реши косата ѝ, за да ѝ сложи воала. Господи, дори и воал! И бяла рокля - втора сватба, и то след като тя още на първата не беше девствена...
– Много сте красива – каза умилено Кристина.
– Да, вярно е, госпожо Кайзер... Най-хубавата булка, която съм виждала от доста време!
Сабине можа само да се засмее. Внезапно я изпълни нервност, която нямаше нищо общо с обичайната предсватбена тревога.
Думите на двете жени ѝ напомниха за миналата вечер.
Осъзнавайки, че няма голям избор за сватбата, тя се беше съгласила още сутринта - стори ѝ се по-лесно просто да приключи цялата работа, отколкото да се обяснява с Мария и Ридл и да се държи като гаднярка с възрастната жена, която всъщност не го беше заслужила. След като беше почивен ден, не беше ходила в участъка, а прекара половината ден с Мария и последните приготовления за сватбата. Краката вече я боляха, когато на вратата се позвъни. За нейна изненада отвън стоеше не друг, а Ридл.
– Леля ви е размислила и не иска да се жените – каза тя умолително, но без особена надежда.
– Не, госпожо Кайзер... Дойдох да поговорим... ако ме изгоните, ще разбера.
– Все едно, влизайте – смили се тя и го пусна, макар че сигурно щеше да съжалява. – Извинете, но съм уморена.
Седна на дивана, сгъвайки крака пред себе си, и погледна очаквателно "годеника си". Направи ѝ впечатление, че Ридл изглежда необичайно - отне ѝ миг да осъзнае, че не е облечен в униформа, а тя май никога не го беше виждала без нея. Ако не му беше толкова ядосана, щеше да му каже, че с обикновени дрехи изглежда по-добре, дори по-слаб, а може би просто униформата го правеше по-закръглен.
– Исках... да ви се извиня отново – каза Ридл виновно. Държанието му беше като на провинил се войник, който чака да го понижат, и тя едва сдържа усмивката си. – Аз съм виновен за това, и ужасно съжалявам. Ако само имах представа, че леля ми ще постъпи така, никога нямаше дори да ѝ намекна, че имам тайна връзка с колежка...
Сабине вдигна вежди. Това беше ново за нея.
– Момент, така ли ѝ казахте? А имате ли наистина връзка с колежка? – тя си представи как ли се чувства Кристина сега, ако наистина имаше тайна връзка с Ридл! Ужас!
– Не... Не, разбира се, че не! Казах го само защото беше добро извинение, или поне така си мислех тогава... пък и вие бяхте толкова мила с мен и аз... – Ридл млъкна рязко.
– И вие се сетихте да излъжете така, защото аз бях мила с вас?
– А-а... не съм казал това...
Тя не знаеше дали да плаче, или да се смее.
– Ридл, стига, не ви се сърдя. Просто се надявам да не се влюбите безнадеждно в мен, защото аз няма да бъда наистина ваша съпруга.
В стаята не беше много светло, но ѝ се стори, че Ридл се изчерви.
– Естествено, Саби-естествено, госпожо Кайзер! Не съм си и помислял друго. Исках само да ви се извиня пак, защото разбрах от леля, че цял ден ви е досаждала...
– Не беше толкова зле – прекъсна го Кайзер. Нямаше да си признае, но всъщност почти ѝ беше приятно да прекара деня със симпатичната му леля. Освен всичко друго Мария се отнасяше към нея като към съвсем младо момиче, нещо, което не ѝ се беше случвало отдавна. Заради това ѝ беше още по-трудно да каже истината на милата жена.
– Ако искате, можете просто да ме напуснете – промърмори Ридл.
Тя знаеше, че той и без това рядко има късмет в любовта, а покрай колегите и собствената си недосетливост и в работата не успяваше често да блесне. Да бъде изоставен пред олтара щеше да бъде огромно унижение. И въпреки това Ридл беше готов да се подложи на него, само за да я освободи от тази глупава сватба.
За първи път тази вечер Сабине му се усмихна.
– Не, Ридл, няма нужда. Вече казах, че ще участвам и няма да се отметна. Няма да ви оставя сам да страдате от последиците на всичко това. Аз също можех да кажа истината на леля ви, но не го направих, когато му беше времето...
Думите ѝ изненадаха повече нея самата. Наистина, защо не беше казала веднага на Мария, че не е годеница на племенника ѝ? Можеше да го направи, а премълча, оставяйки на него да се грижи за това.
Може би ѝ хареса, че според някого все още беше способна да замае главата на симпатичен мъж, по-млад от нея с повече от десетилетие...
Всъщност никога не се беше питала какво мисли Мартин Ридл за нея като жена. Подобна мисъл ѝ мина веднъж-два пъти за Хуберт, но той рядко се издаваше, а и твърде много я нервираше. Но как ли гледаше на нея старателният, непохватен, сладък Ридл?...
– Господин Ридл? – заговори Сабине, обхваната от тези мисли. – Сигурно предпочитате по-млада и по-красива годеница, и аз не знам защо леля ви реши, че...
– По-млада и красива? – повтори неразбиращо той. – Но вие сте млада и красива! Нищо чудно, че леля ви помисли за моя годеница, вие сте и точно мой тип и...
Сега той млъкна още по-внезапно от преди малко и я погледна почти ужасено. Сабине почти не забеляза, мислеща върху думите му.
– Не знаех, че имате тип.
– Е, ами...
Ридл очевидно се чувстваше много неудобно. Тя се смили над него и му спести нуждата да отговаря. Макар че ѝ беше станало много любопитно...
Но човек не разпитва подчинените си за такива неща. Дори и когато ще се жени за тях, ако няма да е наистина.
– Няма значение, това си е ваша работа. Ако няма друго, ще се видим утре, защото съм много изморена.
– Да. Разбира се – Ридл кимна отсечено, сякаш му беше дала служебна заповед. Сабине се усмихна тайно. Той можеше да бъде наистина сладък понякога... и много мил.
Тя стана да го изпрати.
– Господин Ридл? Няма да ви се сърдя за това, наистина. Когато тази история приключи и се върнем към обичайната работа заедно, всичко ще бъде наред... нали?
Не беше имала намерение да задава въпрос, но когато Ридл спря на изхода и се обърна да я погледне, внезапно тя беше тази, която изпита колебание за това, в което искаше да увери него.
– Разбира се, госпожо Кайзер.
Имаше ли нещо странно в тона му, или тя си въобразяваше?... И защо внезапно в главата ѝ се въртеше мисълта, че сега той би могъл да се наведе и да я целуне?... Сабине стресната вдигна поглед, осъзнала, че се е загледала в устните му, само за да види, че Ридл гледа нейните.
Той усети смаяния ѝ поглед и рязко отстъпи назад.
– Лека нощ, Сабине... Лека нощ, госпожо Кайзер!
Тръгна си толкова бързо, че дори тя да беше искала да му каже същото, нямаше да може. Сабине бавно затвори вратата. От много отдавна никой не ѝ беше казвал "лека нощ"... нито я беше наричал с първото ѝ име... нито я беше гледал така.
Господи, какви ги вършеха изобщо с Ридл?!
Кайзер се откъсна от спомените за снощи, напомняйки си, че беше решила да не придава никакво значение на случилото се... то всъщност и нищо не се беше случило. Нищо чудно да си е въобразила цялото нещо заради смахнатата ситуация, в която ги беше вкарала лелята на Ридл.
– Къде ми е букетът? По дяволите, къде е проклетото нещо?!
Кристина и Каролине огледаха навсякъде, докато тя в паника се опитваше да си спомни дали изобщо го е донесла от колата, но букетът просто го нямаше.
– Вчера два часа го избирахме с Мария! Ако ме види без него, сигурно ще припадне...
– Спокойно – госпожа Фукс сложи ръка на рамото ѝ. – Ще отидем да го потърсим. Ако не е в колата, сигурно сте го оставила някъде наоколо. Няма как да избяга, нали?
Сабине се засмя нервно, даде им ключовете за колата си и продължи да търси букета из стаята, просто защото имаше нужда да прави нещо.
В шкафа на тоалетката намери снимка на някакво бебе. Сигурно беше Ридл като малък, хрумна ѝ и тя се усмихна, поглаждайки снимката с пръст. Изглеждаше такова сладко бебе...
Това ѝ напомни за друг разговор от вчера - значително по-изнервящ от този с Ридл.
– Заповядай – Мария ѝ подаде пълна чаша с шампанско. – Трябва да се подкрепим, заслужаваме го, след като свършихме толкова работа!
– Да, разбира се – Сабине ѝ се усмихна немощно и отпи огромна глътка. Да, определено имаше нужда от това - и от още няколко десетки литра алкохол, за да запази спокойствие. Заровена от часове сред булчински аксесоари, дрехи и обувки, ѝ идеше да извади пистолета си и да стреля напосоки - какъв късмет за собствениците на магазина, че го беше оставила вкъщи!
Забеляза, че Мария я наблюдава странно.
– Какво?
– Значи не си бременна – другата жена се усмихна примирено. – Жалко. Донякъде се надявах...
Кайзер не знаеше какво да каже.
– Мария, аз... не че имам нещо против децата, но... кариера и деца някак не се съчетават добре. Освен това вече почти ми е минало времето.
– Няма да те тормозя за това, Сабине...
Нима? Защо пропускаш, тормозиш ме за всичко останало, помисли си Сабине, макар че Мария всъщност не мислеше да я тормози, тя просто искаше да помогне.
– Но просто си мислех, че ти би могла да бъдеш много добра майка. И Мартин ще бъде чудесен, примерен, грижовен баща...
Сабине едва не се задави с шампанското.
– Мислиш, че бих могла да бъда добра майка?
– Разбира се – изгледа я учудено пралелята на Ридл. – Ти си мила, отговорна, грижовна, добросърдечна... Ще бъдеш чудесна майка, ако решиш да имаш деца. И няма да намериш по-добър баща за децата си от Мартин... Мисля, че той иска да си има дечица... говорили ли сте за това?
Супер, сега пък се почувства виновна, а тя дори нямаше да се омъжва наистина за Ридл.
– Да, говорили сме. И двамата не искаме деца... поне на този етап – стори ѝ се жестоко да не добави последното, особено като знаеше, че на Ридл нищо не му пречеше да си има деца.
Просто не с нея.
– Е, най-важното е да се обичате... но позволи ми само да ти дам един съвет. Кариерата и пътуванията са хубави неща, но... семейството е нещо прекрасно, Сабине. Не знаеш аз как съжалявам, че пропуснах шанса да имам свое семейство навремето. Затова обичам толкова Мартин, той ми е като син. Всеки път, когато ме посещава, съм толкова щастлива... А той дори не е мое дете.
Кайзер се замисли за сестра си и Ванеса. Обаче Ванеса не беше Мартин Ридл. Тя навярно нямаше да я посещава в старчески дом един ден...
Навремето беше мислила за деца, но със съпруга ѝ все отлагаха... докато един ден не се разведоха и тя не осъзна, че вече е стара за деца. Едва ли би могла да забременее на тази възраст. Побърза да го каже на Мария като извинение, но ако си мислеше, че с това ще се отърве от сватбата, не беше познала.
– Но, мила, има толкова деца по света, които нямат родители... Не е нужно да родиш едно дете, за да го обичаш.
Сабине въздъхна, връщайки се към настоящето, и прибра отново снимката на Мартин. Леля му беше наистина много мъдър човек... Накарала я беше да се замисли за толкова неща, които иначе тя успешно избутваше в ъгълчетата на съзнанието си.
Чу тихо почукване по вратата. Дано да бяха намерили букета!
– Влез!
Но не влезе Кристина, нито пък Каролине. Влезе Ридл.
– Какво правите тук? Не бива... – тя млъкна. Ридл носеше черен смокинг и бяла риза и изглеждаше толкова хубав така, че Сабине загуби нишката на мислите си.
– Да, знам, че не бива да съм тук, но трябваше да дойда – каза забързано Ридл. Извади от джоба си едно пакетче и ѝ го подаде. – Огърлицата на баба. Дадоха ми я отдавна, за да я подаря на жена си, и леля мисли, че съм ви я дал и ще я носите. Исках да ви я пратя по Кристина, но не я видях никъде, а снощи забравих да ви я дам...
Той като че ли се смути, като се сети за снощи, и просто замълча, вперил поглед в булката си.
– Много сте красива – прошепна.
– Да... благодаря... вие също – Сабине отвори пакетчето, за да си намери работа. Докосна плахо сребърната огърлица със сапфири и погледна стреснато Мартин. – Ридл, не мога да нося това! Сигурно е ужасно скъпо!
– Нямам представа колко струва, а и трябва да я носите, иначе леля ми ще се усъмни – Ридл взе огърлицата и отметна косата на Кайзер, за да ѝ я сложи. – Ще ви стои много добре...
– Сигурно, прекрасна е – Сабине докосна с пръсти сребърното сърце в средата на огърлицата, където лежеше най-големият камък. А после вдигна очи и ѝ се стори толкова странно и... естествено да види себе си и Ридл, младоженец и булка, един до друг. Обърна се към него. – Ще внимавам много. Ще ви я върна веднага, щом свърши тържеството, обещавам.
– Сигурен съм, че няма да я загубите. Не се притеснявайте.
Той изглеждаше някак по-спокоен, по-безгрижен така, без униформа, далеч от участъка. Сабине си помисли, че ако не ѝ беше подчинен, би могла дори да си помисли, че е привлекателен...
– Впрочем мислех си за целувката... не е нужно да се целуваме по устата, когато се оженим, може да ви целуна само по бузата или по ръката...
– Стига глупости, не е голяма работа – махна с ръка тя, защото не искаше да си признае, че се чувства нервна заради това. – Хората се целуват непрекъснато, без дори да имат нещо предвид... ето, нищо работа – Сабине сложи длани на лицето му и притисна устни в неговите.
Нищо работа ли? Друг път, госпожо Кайзер!
Беше си мислела, че ще е неловко, но изобщо не очакваше колко хубаво ще се окаже да целуне тези негови сочни устни, които изпъкваха така сладко, когато Ридл се цупеше... Нито, че той ще има такъв хубав вкус, или че ще вдигне ръка и ще я сложи на кръста ѝ, сякаш иска да я задържи до себе си...
Тя се дръпна и издиша бавно, с разширени очи, докато Ридл я гледаше така, сякаш с удоволствие би я придърпал обратно.
– Ето, не е толкова зле, нали? – попита Сабине тихо.
Той само кимна.
– Но може би трябва да се поупражняваме... за да свикнем...
Още преди да е довършила, Ридл вече я притискаше към себе си и тя с облекчение си позволи да го целуне отново. Този път не бързаше да се дръпне, позволи си да раздвижи устни върху неговите, засмука долната, а ръката му на кръста ѝ се стегна, карайки Кайзер да издиша тежко. Иначе той беше неподвижен, странно неподвижен, като че ли нарочно се спираше да мърда, за да не направи нещо погрешно.
– Не така сковано – прошепна тя, намирайки си извинение, а всъщност ѝ се искаше да усети ръцете му да я прегръщат. – Предполага се, че сме го правили и преди, нали?
– Да – съгласи се Мартин, задъхан също като нея, и вдигна и другата си ръка, полека слагайки длан върху косата ѝ.
Този път я целуна той, навеждайки главата ѝ назад. Сабине издаде тих звук на доволство, после още един, когато усети езикът му да гали устните ѝ. Пръстите му се заровиха в косата ѝ. Тя усещаше тялото му, плътно притиснато в нейното, горещо и копнеещо. Целувката ставаше все по-дълбока, все по-сериозна...
– Госпожо Кайзер, намерихме... Ооо!
Сабине и Ридл така трескаво се дръпнаха един от друг, че се блъснаха в тоалетката и събориха сума неща на пода. Кристина стоеше на вратата с букета в ръце и ги гледаше изненадано. Каролине беше зад нея, подсмихвайки се.
– Да... ние само... ние просто... репетирахме, за да не се усъмни лелята на Ридл... – измърмори бързо Сабине.
– Да, аз... трябва да тръгвам... вече почти е време – Ридл скорострелно се изнесе, без да я погледне. Когато той излезе, Кристина и Каролине се разсмяха.
– Репетирахте значи? Каква убедителна актьорска игра! – отбеляза Каролине невинно. – А аз за малко си помислих, че наистина се целувахте.
– Значи се справяме успешно – заяви решително Кайзер и грабна воала, макар че сега отново беше разрошена. Тя се изчерви още повече, спомняйки си как Мартин беше прокарвал пръсти през косата ѝ, докато я целуваше...
– Дайте, ще ви помогна – каза Кристина и отново взе четката, а Каролине се зае да събира нещата от пода.
– Момичета, вече трябва да тръгвате.
Трите погледнаха към вратата и видяха Хуберт, също в костюм, да наблюдава ухилено Каролине, коленичила на пода. Тя бързо се изправи и издърпа роклята си надолу.
– Господин Хуберт, можеше да почукате!
– Пет минути преди церемонията? Ако още не сте облечени, значи имаме проблем – той не преставаше да гледа Каролине и Сабине го разбираше; госпожа Фукс наистина изглеждаше страхотно в синята си рокля с остро деколте. – Лелята генерал предложи аз да ви заведа до олтара, госпожо Кайзер.
– Няма нужда! Не съм толкова неориентирана, че да не мога да го открия и сама – увери го тя иронично. – Независимо какво мислите вие за шофьорските ми умения, мога да извървя няколко метра по права линия.
– Както кажете – сви рамене Хуберт. – Съветвам ви да слизате, преди лелята генерал да се обади на военните да ви доведат. Впрочем защо видях младоженецът да изхвърча от тук с бясна скорост?
Кайзер бързо си сложи воала, преди той да е забелязал зачервените ѝ бузи.
– Слизайте долу! След малко идваме!
Хуберт вдигна ръце и затвори вратата. Сабине си пое дълбоко дъх. Отиваше да се омъжи. Не, не отиваше да се омъжи, отиваше да се престори, че се омъжва, и във всичко това нямаше и капка истина!
– Вие наистина сте най-хубавата булка, която съм виждала, госпожо Кайзер – каза Кристина, просълзявайки се.
О, Господи!
На долния етаж имаше само около петдесетина човека, така че това не беше точно "голяма сватба Ридл", но толкоз по-добре за нея. Сабине изгледа сърдито фотографа, който взе да я снима, още докато слизаше по стълбите. Супер, сега щеше да има и веществени доказателства. Трябваше да ги унищожи, веднага щом всичко това приключеше!
Сърцето ѝ направи салто, когато очите ѝ се спряха на Ридл, застанал в края на пътеката. Изглеждаше хубав, и развълнуван, и много по-отговорен от бившият ѝ съпруг, който съвсем не я чакаше така нетърпеливо пред олтара, спомни си Сабине. Стисна здраво букета, напомняйки си да пристъпва бавно напред в такт с музиката. В момента това ѝ се струваше почти непостижимо. Защо, по дяволите, не можеше просто да изтича дотам?
Лелята на Ридл бършеше сълзите си, безкрайно щастлива. Сабине изпита остро чувство на вина, което само се усили, когато Мартин нежно пое ръката ѝ. После той ѝ се усмихна тайно и тя се усети, че му се усмихва в отговор. Изведнъж се беше почувствала точно там, където трябваше да бъде.
И нямаше търпение той да я целуне отново.
Кристина гледаше с умиление първия танц на Кайзер и Ридл като семейство. Не би трябвало да се трогва така, като знаеше, че всичко това е само постановка, но докато те изричаха брачните клетви, не беше могла да се спре да не се разплаче. При това ѝ хрумна, че може би трябваше да отиде до тоалетната да си провери грима. И без това вече прекалено много се трогваше от всичко, а цялата тази свабта не беше истинска, нали?
– Един танц? – промърмори познат глас зад нея и две настоятелни ръце се увиха около кръста ѝ.
– Шшт, не тук – Кристина се опита, макар и не много настоятелно, да накара Язид да я пусне. Вече и други двойки се бяха присъединили към колегите ѝ, а тя беше в ъгъла и май никой не ѝ обръщаше внимание. Въпреки това...
– Защо продължаваме да се крием? – попита той. Целуна я по бузата, после по челюстта, и когато я зацелува по шията, Кристина вече се беше разтопила. – Погледни Ридл и Кайзер, те направо се ожениха...
– Знаеш, че това не е наистина... – възрази тя, колкото да не е без хич.
– Но нашето е наистина. Докога ще го пазим в тайна?
– Не виждам защо Хуберт и Гирвиц трябва да ни одумват. А и госпожа Кайзер още ти няма доверие. Не съм сигурна дали е особено добра идея да имам връзка с някой от криминалния контингент...
Язид замърмори недоволно, но млъкна, когато тя се обърна и го целуна. Изненадата му бързо премина и ръцете му се увиха стегнато около нея, повдигайки я нагоре.
– Знаеш ли колко си хубава тази вечер?
– Достатъчно, че да ми направиш предложение? – пошегува се тя.
– Само тогава ли ще ми позволиш да танцувам с теб? – въздъхна измъчено Язид.
Кристина се засмя. Хвана едната му ръка и го поведе към останалите танцуващи двойки.
– Добре, от мен да мине. Но се дръж прилично!
– На вашите заповеди, мадмоазел – обеща той, и още преди да е завършил думите си, вече спускаше длан към дупето ѝ.
– Това ли ти е приличното държание?! – възмути се престорено Кристина, защото много добре си знаеше, че от него подобно нещо не може да се очаква.
– Все още си облечена, нали?
Тя поклати глава уж отчаяно. Мерна Ридл и Кайзер, които продължаваха да танцуват. Тя беше сложила глава на рамото му, едната му ръка беше на гърба ѝ, другата държеше нежно нейната. И двамата се усмихваха блажено. Кристина си спомни за по-рано, когато ги бяха хванали да се целуват, и колко истински влюбени изглеждаха сега. Или това беше най-истинската актьорска игра, която бе виждала някога, или... или просто беше истина. А лелята на Ридл просто не знаеше къде да се дене от щастие. Сега танцуваше с Гирвиц и двамата явно бяха открили забавна тема за разговор, защото се смееха весело.
– Престани да гледаш другите хора – измърмори Язид и прокара ръка по голия ѝ гръб, за да си върне вниманието ѝ. – Кавалерът ти не е ли достатъчно хубав? Да не би да не искаш да сме заедно официално, защото тайно си падаш по Ридл?
– Глупости! Просто се питах дали не е възможно Ридл и госпожа Кайзер наистина да се харесват... Какво мислиш?
Язид ги погледна само за секунда.
– Харесват се, и то как. Обзалагам се, че тоя брак няма да си остане неконсумиран – каза той, после се наведе да я целуне много по-дълбоко, отколкото позволяваше приличието. – Което ми напомня... горе има достатъчно празни стаи...
– Ти си непоправим! Можеш ли изобщо да мислиш за нещо друго?
– Да, обикновено мисля за две неща - за печалба и за теб. Напоследък обаче ти взе да изпреварваш печалбата по окупиране на вниманието ми...
– Радвам се – прошепна Кристина.
– Така и трябва – прошепна Язид, преди да я целуне отново.
Каролине въздъхна отчаяно. Това беше то! Прекрасната ѝ рокля се беше скъсала и май трябваше да се откаже от надеждата да я оправи сега. Това не беше чак толкова неприятно - роклята не беше скъпа, което вероятно и обясняваше защо презрамката толкова лесно се скъса, но нали трябваше бързо да си купи някаква в тон за сватбата.
Далеч по-неприятното беше, че сега нямаше представа как ще излезе от тоалетната, без гостите да видят части от нея, които определено не желаеше да показва пред цял куп непознати хора!
По дяволите, поне да си беше сложила сутиен! Но изглеждаше толкова грозно заради стила на роклята, а тя нямаше достатъчно блед, че да не се вижда. Беше си казала, че няма значение, нали нямаше да бъде гола. А ето, че сега все едно беше...
Вратата се отвори, преди Каролине да е имала време да извика, че е заето. Сети се, че грешката беше нейна, беше забравила да заключи вратата пак, защото роклята ѝ се скъса тъкмо когато излизаше.
Хуберт я видя и спря неуверено на прага. Сигурно щеше да се обърне, ако притесненото ѝ изражение не го беше разтревожило.
– Госпожо Фукс? Всичко наред ли е?
– Да... е, не съвсем, но въпросът не е на живот и смърт. Просто роклята ми се скъса... – тя внимателно му показа скъсаната презрамка, като се стараеше да държи здраво и двете части, така че гледката да си остане прилична. Е, толкова прилична, колкото роклята беше по начало, което всъщност не беше чак толкова много.
Той преглътна, взирайки се в разголеното ѝ рамо, после незабавно свали сакото си.
– Ето, облечете това.
– Благодаря – Каро му се усмихна признателно. Пъхна ръце в сакото му, твърде голямо за нея, и побърза да го закопчае, преди горната част на роклята ѝ да е паднала съвсем. Погледна се в огледалото и се засмя. – Толкова с изискания ми вид днес.
– Защо? Отива ви... – промърмори Хуберт.
– И на вас костюмът много ви отива – отбеляза тя, неволно снишавайки глас. – Прави ви да изглеждате много... галантен.
Но преди малко, по време на танца, който споделиха, не беше толкова галантен, мина ѝ през ум. Отначало ръката му беше поставена порядъчно възпитано на рамото ѝ, но постепенно се беше спускала все по-ниско по гърба ѝ, докато накрая не бе спряла в основата на кръста ѝ, изгаряйки я през тънката тюлена рокля. Тя се надяваше, че Хуберт не е забелязал как зърната на гърдите ѝ се втвърдиха, докато тялото му се притискаше към нейното. Наистина беше трябвало да си сложи сутиен...
– Нима? – попита той, сякаш не беше съгласен с нея, но не продължи темата. – Ще останете ли още? Може да танцуваме още веднъж...
Тя въздъхна с копнеж, само като си го представи, но трябваше да поклати глава.
– Дори и на вас да ви харесвам така, изглеждам смешно. Трябва да се прибирам. Може би някой друг път...
– Определено – заяви той. – Хайде, да тръгваме тогава.
– Чакайте... с мен ли идвате? – обърка се Каролине.
Хуберт сложи ръка на гърба ѝ и я изведе от тоалетната.
– Не си падам много по сватби, особено когато не са истински. А така или иначе сакото ми е във вас, трябва да ми го върнете – усмихна ѝ се дяволито.
– Естествено.
Той беше дошъл с патрулката, но не възрази на предложението ѝ да пътуват заедно. Каролине се оправда с това, че със сакото ще ѝ е трудно да кара, но всъщност ѝ се искаше да остане за малко насаме с него в тясното пространство на колата си.
– Впрочем, не знам дали тази сватба няма да се превърне в истинска... По-рано днес с Кристина хванахме Кайзер и Ридл да се целуват. Те казаха, че само репетират, за да бъдат убедителни, но... изглеждаха доста убедителни.
– И аз забелязах нещо такова, особено на официалната им целувка. Направо не искаха да се пускат...
По останалия път говориха за сватбата и за "семейство Ридл", но с всеки поглед, който си хвърляха, и с всяко неволно докосване напрежението между тях растеше все повече. Накрая на Каролине вече ѝ се струваше, че въздухът в колата пращи от електричество.
– Искате ли нещо за пиене? – предложи тя, обръщайки се към него, докато отключваше входната врата.
Хуберт вдигна очи от дупето ѝ и кимна с потъмнял поглед.
Каро запали само малките лампи в хола и докато наливаше вино в две чаши, уж нехайно пусна радиото. Както се и надяваше, зазвуча приятна музика. Тя подаде едната чаша на Хуберт и разкопча сакото.
– Може все пак да танцуваме още веднъж тази вечер...
– Чудесна идея.
В мига, в който сакото падна на пода, Хуберт обви ръце около нея. Сега съвсем не я държеше така благоприлично като по-рано и тя потръпна от възторг, впивайки пръсти в раменете му. Той бавно я завъртя в ритъма на музиката и очите му се впиха в мястото, където скъсаната рокля вече не закриваше нищо. Когато я придърпа отново към себе си, Каролине усети устните му върху шията си и изстена, прегръщайки го по-силно. Той вдигна ръка от кръста ѝ, без да нито за секунда да я отделя от тялото ѝ, и решително отмести скъсания плат, за да погали голата ѝ кожа.
– Хуберт! – промълви тя с копнеж.
– Как се сваля тази рокля? – изръмжа нетърпеливо той.
– Както искаш... и без това вече е скъсана...
Думите ѝ бяха последвани от тих звук, подсказващ края на красивата синя рокля, а после дрехата падна в краката им. Хуберт изруга замаяно, спускайки ръце по тялото ѝ, сякаш не можеше да реши къде да я погали първо.
Обичам сватбите, помисли си Каролине с блаженство.
– Значи... сега сме женени – каза нервно Сабине и хвърли поглед към "съпруга си".
Ридл караше колата, наета специално за свабата, към хотела, в който имаха наета стая специално за първата си брачна нощ.
Искаше ѝ се леля Мария да не беше такава добра организаторка на сватби.
– Само на хартия – каза бързо Мартин. – Нали ще се разведем, веднага щом можем...
– Да... разбира се – думите му трябваше да я успокоят, но вместо това в корема ѝ се настани неприятно чувство. През останалата част от пътя не говориха, а тя нервно въртеше халката, която преди няколко часа той беше сложил върху пръста ѝ с нежното обещание да я обича, докато смъртта ги раздели...
Хотелът беше прекрасен - далеч по-хубав от малката вила край морето, която първият ѝ съпруг беше осигурил, защото била на негов приятел. Всички бяха толкова мили с тях и така им се радваха. Сабине се стараеше да се усмихва и да изглежда щастлива, а Ридл я прегръщаше с една ръка, сякаш наистина беше горд от хубавата си съпруга. Когато влязоха в прелестниа младоженски апартамент, украсен с рози и сърчица, така ѝ се прииска всичко това да е истина и да има такъв късмет в любовта, че Сабине не можа да си поеме дъх.
Ридл незабавно я пусна.
– А-аз ще спя там, оттатък – той посочи другата част на стаята, разделена със завеса от тази с леглото.
– Момент! – тя не искаше той да я оставя още, но не знаеше дали въобще трябва да го казва. – Аз... искам да ви върна огърлицата, преди да съм я загубила.
Опита се да я свали, но нервните ѝ пръсти сякаш все не можеха да намерят закопчалката.
– Чакай, ще ти помогна – промълви Ридл. Отметна внимателно косата ѝ, също като по-рано, и Сабине изтръпна от усещането за дъха му по кожата си.
– Мартин? Не казвам, че трябва да оставаме женени или да консумираме брака си или нещо подобно, но... – когато той свали огърлицата, Кайзер се обърна към него. – Тази сватба съвсем не беше чак толкова лоша.
– Така ли? – попита плахо той.
– Е, поне за мен... – додаде несигурно тя.
– И за мен не беше. Ако можех да си избера за кого да се оженя... без значение от всичко останало... щях да избера теб.
Никога не го беше чувала толкова уверен, толкова сигурен в нещо. Сабине преглътна, несъзнателно хванала се здраво за него, сякаш около нея бушуваше буря. Точно така ѝ се струваше, впрочем, и вятърът сякаш отнасяше всичките ѝ колебания и всички прегради, които беше поставила пред чувствата си.
– Може би все пак не е нужно да се развеждаме... поне не веднага – прошепна тя, точно преди Мартин да я целуне и вплетените им в прегръдка тела да се озоват върху леглото.
А може би никога...
Сабине си напомни по-късно да благодари на леля Мария.